Шарен е човешкият свят и пъстър като черга... Такива са и човешките съдби на хората, които прекрачват прага на Исторически парк. Някои от тях разказват удивителни истории, но колкото и да са различни, те всички са истории за обич, за обичане, за влюбване. В България. 

Наталия Титова е родена в СССР. За първи път идва в България на почивка, когато е била дете. Тогава майка й я води на море в курорта Албена. Детските й спомени са вълнуващи, защото „единственото място, на което властите в СССР ни пускаха да ходим свободно, беше България“, разказва Наталия. Когато е на 14 години, с майка й предприемат тежко и дълго пътуване за Израел. По пътя сменят няколко влака, Наталия е слабичка, мъничка и през цялото време е с висока температура, прилошава й, чувства се много зле. „Не помня как сме пристигнали там, не знам как се е справила мама в тази тежка ситуация. Помня, че се изкъпах в морето и сякаш всичко ми мина изведнъж, все едно нищо не е било. Там всичко ми харесваше – и храната, и климата“, връща се към детството си Наталия. 

Днес тя работи като адвокат в Израел, има три деца – двама синове, които вече са поели по пътя си самостоятелно, и Еми, която е във втори клас. В Израел е много скъпо да се ходи на почивка, споделя Наталия. Тя няма възможност да осигури на детето си почивка или да я запише на лагер. Децата излизат във ваканция, а тя няма къде да остави Еми, докато е на работа. Занималните за деца през лятото работят до обяд, но Наталия не може да си позволи да бъде на половин работен ден. Докато се чуди какво да прави, една приятелка й предлага да отидат с Еми на почивка в България за един месец, в Свети Влас, където е купила малък апартамент. Предлага й го на минимална цена, а Наталия приема предложението и двете с Еми пристигат в България. „И така започна моето истинско приключение. Наех автомобил под наем, помогнаха ми момичетата от общността, и с Еми се втурнахме на пътешествие из България, тя беше на четири годинки.“ Като човек, влюбен в историята, първото място, към което се отправят с Еми, е Велико Търново. Кара до старопрестолния град, разглеждат Царевец и после обратно в Свети Влас, за един ден. Наталия е във възторг от Царевец. След това посещават Равадиново, Бургас, Варна, Св. св. Константин и Елена, Калиакра, Балчик – Ботаническата градина и Двореца на кралица Мария Единбургска. В Св. св. Константин и Елена отиват на вълшебно място, което е малко известно дори за българите – Къщата на пеперудите. Там се докосваш до съвършенството на Твореца – проследяваш трансформацията от какавида до красива пеперуда, която каца на ръката ти. Картините се появяват в главата й една след друга, Наталия говори бързо, очите й светят, усмивка озарява лицето й, когато говори за България. После идва пандемията. Две години са затворници вкъщи. Наталия споделя, че единствено хората, които имат къщи в Израел, са живели по-добре и са имали право да излизат в двора си. Стои до прозореца вкъщи, гледа празната улица и мечтае за своя къща. И в този момент, в интернет, пред очите й се появява обява за възможност за строителство на къща в Сарафово, в България. 

Пристига тук, вижда мястото и си казва: „Това е моята земя, виждам море, небе и моята къща, наоколо поле, това е моето късче щастие, за мен и за детето ми“. Роднините се опитват да я убедят да се откаже, че ще я излъжат, че ще й вземат само парите, опитват се да я „предпазят“, но Наталия е непреклонна. Получава разбиране и подкрепа единствено от големия си син, който й казва, че правилно е това, което чувства. Той я съветва да го направи така, както го чувства. Това стопля сърцето й и й дава сили. Тя му носи наши български деликатеси, а той се шегува: „Мамо, разбирам те, там храната е толкова вкусна“.

Наталия е обиколила Европа, харесва й Италия, но не си представя да живее там. „Тук се почувствах като в родно място – и езикът ни е близък, и културата ни е същата, всичко ми е родно тук. Аз в България се почувствах физически по-добре, престанах да боледувам. Хората ми обясняваха, че така се чувствам, защото съм на почивка. Където и да отидеш, така ще се чувстваш, казваха, но това не е вярно, аз знам, тук усещам нещо повече.“ Наталия е много впечатлена от българската история, тя смята, че трябва да се разказва, да се разпространява истината за българите, колко много са дали на православния свят – писменост, вяра, държавност. „Народите ни са много близки, защо никой не казва, че България е единствената държава в Източна Европа, която е спасила своите евреи от нацистките концлагери, това трябва да се знае“, казва Наталия. И с вълнение продължава: „При българите няма тази ненавист към човека заради неговата националност. При българите няма този шовинизъм, това е много толерантен народ. И каква мъничка страна, а каква богата култура има. Тук можеш да пътуваш през вековете. Което и кътче на България да посетиш, намираш нещо древно и неповторимо в културата и историята му.“ Наталия мечтае да отиде в Рилския манастир, да посети мястото, където е живяла баба Ванга. Заедно със своя приятелка за един ден обикалят Археологическия музей, Етнографския музей и Музея по история на медицината във Варна. Един ден преди тръгването си за Израел с дъщеря си Еми посещават Исторически парк. Наталия е възхитена от цялата тази красота, събрана на едно място. Впечатлена е от таланта и вложения труд на българските майстори, мащаба на проекта, идеята и изпълнението на детайлите. За толкава кратки срокове е създадена толкова много стойност, отбелязва с възхита тя. Еми за пръв път стреля с лък и след като напълва мишената със стрели, възстановява силите си с тракийски питки от лимец, даже две, а домашните бисквитки „триочки“ и натуралния сок от ябълка и роза й стават любими. На тръгване майка й купува енциклопедията „Светът на траките“ и тя бърза да седне в колата, за да разглежда картинките. Наталия споделя, че обмисля какво би могла да работи в България и къде ще учи Еми. Всичко в живота й е свързано с България, затова говори за нея с вълнение и любов, защото тук е намерила своето късче щастие, както казва тя. 

Ние, българите, сме благословени да се родим на тази земя, а хората в Исторически парк ни показват как правилно да се грижим и да милеем за нашата България. 

Да бъде!