„Като видях този вестник „Красиво Ветрино“, ми стана топло и хубаво на сърцето! А като отидох в Историческия парк, вярвайте ми, плакала съм от радост! От радост плаках, не от друго… Аз такова нещо през живота си, ако бях умряла, нямаше да видя. Такава красота, такова хубаво нещо в България”

Казва 84-годишната баба Борка от село Млада гвардия и в уморените й очи грейва радостта. Усмивка смекчава чертите на лицето й, докато тя нарежда броеницата на тежката си съдба.

Прочела статия от миналия брой и й станало драго, но и тъжно за отминалите времена, когато да си честен и работлив, е било добродетел, а децата са били възпитавани в скромност, съпричастност и трудолюбие още от люлката. 

Баба Борка е родена в бедно многочленно семейство, което през 1942 г. пристига от Западните покрайнини в село Княжево, днешна Млада гвардия, с две торби на рамо, с три деца на ръце и едно под сърце. Гладни и уморени, намират подслон при многочленно семейство. Майката на баба Борка скалъпва дюшек за децата от две парчета плат, като го пълни със слама, а родителите спят на столове. Така със своето „легло“ цялото семейство сменя няколко „квартири“ до момента, в който им дават малко земя в селото. Бащата е майстор строител без никакво образование, но построява за семейството си малка кирпичена къщурка. Помагат всички – децата с крехките си крачета, научени на труд, тъпчат кал и слама за кирпич за първия им собствен дом. „Там беше най-голямата ни радост“ – отново усмивка грейва на лицето на баба Борка. Една божия сутрин, на 24 май, на крехките 12 години на девойката Борка й се налага да акушира на майка си Милка, която ражда сестричка. Нямало в какво да повие бебето, затова взема скъсана бащина риза. Докато е заета с повиването на новороденото, с изненада вижда, че е на път още едно бебенце – момченце. По това време майка й не е знаела, че очаква две деца. За да повие и братчето си, къса ризата на две, за да има и за него. 

„Утре мога да си замина, всичко може да стане, но се радвам, че се срещнах с вас – така, да поприказваме… Защото рядко можеш с човек да приказваш… Хора – много, човеци – малко. Пък аз, като прочетох за възпитанието на децата, и си викам – ще се обадя. И не само за туй, много хубави работи се публикуват в този вестник. И тъй като съм работила в тази община, като чета „Красиво Ветрино“, съм благодарна, че се случват такива неща тук”, отново грейва благата усмивка на старицата. 

„Работила в общината?!“, ококорваме се ние, а тя реди думи като мъниста за дните, пълни с трудности и немотия, но изпълнени с любовта на родителите и сърдечността на децата. Питката от просо и ечемик майката разчупва на късове за децата, не остава залък за нея и мъжа й. Децата са на крехка възраст, но възпитани в съпричастност, откъсват всички по хапка от залъка си и подават на родителите си, за да не остават гладни. И днес тя подава вафличка за гостите си, дошли да чуят думите й…

Грамотна, активна и жизнена, младата Борка започва работа на 15 г. Упорита и с желание да учи, тя стига до директор на „Социални грижи“, където дели заплатата си с хората, с които работи, за да бъдат наравно. „Не съжалявам за нищо – казва тя, –защото съм го правила от сърце! Ей там да ми изсипят пачки пари, а тука да има едно детенце, една усмивка да ми даде, аз ще отида при детето!“ 

Борка проявява и организаторски талант – благодарение на нея е построен първият старчески дом във Ветрино с помощта на майстор от Белоградец, който отказва заплащане и дарява труда си. 

Отгледала собствените си деца, внуци и правнуци, оперирана от рак преди години, в момента баба Борка продължава да се грижи за съпруга си, болен от деменция, като не се отделя от него. „Криво ми е, че просто не мога да изляза никъде“, свикнала целият й живот да бъде активен и сред хората. След като се пенсионира, е избрана за кмет на селото, с което идва най-тъжният период в живота й. Политически конкурент трудно преживява загубата и я напада в дома й, а родният й брат, този, на когото е акуширала при раждането, й се притичва на помощ, но губи живота си от ръката на злодея. Мъката не я сломява, тя запазва борбеността си и желанието си да помага на другите. „Абе, съберете се, бе, разберете се! Тоз народ ви е дал правото да работите за него, бре!“, ядосва се баба Борка на днешните политици. „През тази глава, деца, е минало много. Не знам как още съм жива…“, притихва старицата. Но скоро усмивката отново изгрява в очите й. Сигурно за да дочака време, в което отново се гради, отново се създава, а трудолюбието се връща на мода…

Човешкият живот е път, всекиму различно дълъг. И не е важно колко широк и равен е бил, а каква диря си оставил след себе си и какво си направил за ближния, както е казано в свещените книги. Понякога времето смила малодушните, а трудностите смачкват човека. Но понякога те го извайват и го карат да засвети. Като фар. На надеждата. Такива хора пръскат светлина и ни спомнят, че в Болката и в Доброто Човекът е по-близо до Бога…