На 19 юни 1865 г. са освободени последните роби на територията на Америка. През декември същата година е приета 13-ата поправка в Конституцията, с която официално е отменено робството в САЩ. И знаете ли какво са направили част от освободените роби от Африка?

Завърнали са се в родните си страни по крайбрежието на Западна Африка и въоръжени със своя „опит и знания“, веднага са станали робовладелци. Започнали са да експлоатират собствените си съграждани, прилагайки наученото на новия континент.

ТРАГЕДИЯТА НА РОБА ВИНАГИ Е БИЛА В ТОВА, ЧЕ, БОРЕЙКИ СЕ ЗА СВОИТЕ ПРАВА, ТОЙ НЕ ИСКА ДА ОТХВЪРЛИ РОБСТВОТО, А ДА СМЕНИ МЯСТОТО СИ С ТОВА НА РОБОВЛАДЕЛЕЦА

В най-добре уредените държави в Европа правилата важат за всички – те се спазват по вертикала и по хоризонтала. Разбира се, има изключения, няма идеални общества. България не прави изключение в исторически план. В историята на нашата държавност, в най-добрите и успешни години на българите като общество, правилата са важели за всички. Това означава, че е имало справедливост в достатъчна степен за всички. Не и днес, не и в последните десетилетия, когато тя е изгонена от живота на българите. Нещо повече – липсата на справедливост се налага силово чрез органите за държавна принуда. Това изврати обществените отношения и създаде илюзия за справедливост, някаква частична справедливост. През последните години на комунизма, или както е по-правилно да се казва – развитото социалистическо общество, висшите партийни кадри на управляващата комунистическа партия имаха повече права от останалите. За тях имаше повече от общото, на тях и техните деца им се разминаваше, когато нарушаваха закона. Тази крещяща липса на справедливост разяде обществото отвътре и доведе до неговия край. Всъщност всяка липса на справедливост унищожава основния вътък на обществените отношения и разкъсва онези важни връзки, на които се гради всяка общност.

Днес не е много по-различно. За всички е видно как управляващите разпродават и разсипват изграденото от поколения българи за лична изгода. Всички знаят, усещат и виждат какъв грабеж и унищожаване на страната ни се извършва всеки ден. Защо се случва и как работи това?

ТОВА СЕ КРЕПИ НА НАС – НИЕ ГО ПОДДЪРЖАМЕ

Рибата се вмирисва от главата, а заразата неминуемо тръгва да пълзи и по тялото й. Това поддържа болестта на обществения организъм и неминуемо води до смърт. Само че никой не гледа толкова напред – всеки е съсредоточен в моментния комфорт на собствения си живот. На фона на всеобщия грабеж в гигантски мащаби у нас – дребните далавери не правят впечатление. С тях сме свикнали от години и даже ги намираме за справедливи – ето ги частичната справедливост и удовлетворение. Щом големите го правят, значи и на нас се полага. Във все по-трудното ни съществуване сме приели, че няма как да оцелеем, ако все вървим по правилата. Стигнали сме дотам – да сме щастливи, ако успеем да си спретнем някоя дребна далаверка, от която ще изкараме някой лев на гърба на другите или пък ще си спестим усилия – ще си изхвърлим боклука в природата вместо на специално отреденото място за това; ще бутнем някой лев и ще се отървем от глоба или наказание заради действие, от което другите ще пострадат; ще откраднем 5 лева... Управляващите хитро си затварят очите пред дребните в сравнение с техния масов грабеж. И ние намираме това за справедливо. Те допускат и не преследват възможността да нарушиш правилата, защото това ти носи някакво измамно удовлетворение. Обикновеният човек вижда големите игри в държавата и фактът, че остава безнаказан, му дава усещането, че е вътре в играта, че е част от далаверата. В същото това време той – обикновеният човек, заедно с хилядите обикновени българи е безмилостно експлоатиран и ограбван като животно. Неговият достъп до малка част от далаверата, която се вихри в национален мащаб, е нищо в сравнение с това, което управляващите правят масирано, повсеместно и от години. Но това е начин на управление, при който се утвърждава липсата на справедливост. Аз не търся отговорност от крадците и престъпниците, защото съм съучастник на много ниско ниво – моето е нищо в сравнение с това на управляващите. Това се случва и на местно ниво на управление – там моделът се повтаря и колкото по-нагоре върви, толкова по-големи стават кражбите.

ОТ ВСИЧКИ НИ, ОТ ОБЩОТО БЛАГО

Няма значение, че неколцина ще успеят да откраднат от изпосталялата снага на държавата ни – ние всички сме окрадени и ние всички сме жертвените животни, които отиват на заколение. Ние сме тези, които нарушават правилата и едновременно с това тези, които гледат безучастно и допускат всичко това. Докато вършим или търпим това – ние узаконяваме кражбата. Ние я бетонираме като правило и като всеобща възможност – даже създаваме традиция от това – традицията да унищожаваме, вместо да създаваме и надграждаме. Така всички заедно тъчем и подхранваме мрежата на разрухата в нашите общности, а оттам и в държавата си. Защото всички, които сме си нагласили някаква дребна далаверка и си „живучкаме“ в нея, пазим голямата далавера, големия грабеж. И не желаем за нищо на света да си я развалим, оставайки слепи за това, че точно по този начин правим възможни голямата далавера и големия грабеж. И че заради това всички всеобщо ни стрижат, доят и крадат. Това никак не е случайно – това е управленски подход от векове насам. Така борбата се пренася между малките хора, които се боричкат помежду си за трохите от кражбите на управляващите. Вместо борбата да е между всички малки, тя трябва да се пренесе на вярното място – именно обикновените хора трябва организирано да се преборят с голямата група управляващи крадци, които грабят от всички, изземат всичко, изземват живота ни. Това е октопод, пуснал пипала навсякъде – без организация, без дисциплина не можем да го победим. В ежедневния живот ние роптаем, че някой себеподобен ни прави забележка да не рушим, да не мърсим, да не вредим на общото, като хвърляме безразборно боклук, като караме пили, рискувайки да затрием дете, немощен или възрастен човек. И сме готови на всичко, за да продължаваме да го правим. Ние сме твърде късогледи за това, че утре ние ще сме жертвата. Ето така живеем разделени, в боричкане за някоя троха, в надпреварата да се възползваме първи, преди да се възползват от нас. Само че ако не можем да прогледнем и да прозрем, че така се самопрецакваме вкупом, в живота ни няма да има справедливост, няма да има единство – няма изобщо да има живот. Когато непрекъснато и вкупом крадем един от друг, неминуемо и бързо ще стигнем до дъното. Управляващите нямат проблем с частните си армии и престъпни организации, които държат на къс повод, за да действат по тяхна команда и да изпълняват мръсни поръчки – да ви наплашат по избори, да ви стъжнят живота с проверки, да ви откажат правосъдие, да ви окалят по медиите. Хората, които ръководят полицията, престъпните армии, институциите, са до гуша затънали в далавери и са зависими да ги бранят. Те нямат никакъв проблем да контролират и мачкат разединените маси.

Само когато направим така, че законът да бъде за всички – еднакъв за бедни и за богати, за този горе и за този долу, тогава и само тогава можем да изравним играта и да върнем справедливостта и смисъла да я играем. Само тогава, ако бедният е по-упорит и по-трудолюбив, по-способен, той може да постигне мечтите си. Дотогава той винаги ще бъде жертвеното агне в играта на богатите крадци на бъдеще.

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК