При предишната обществено-икономическа система бяха създадени мощности, които произвеждаха евтин ток, и това беше не само с електроенергията – без да изпадаме в носталгия по миналия обществено-икономически строй, криво да седим, право да говорим – тази обществено-икономическа система работеше във всеки аспект на живота, предлагайки ползи за обществото. Мнозина ще се учудят да научат днес, но само допреди 40 години у нас строенето и поддържането на язовири със сладка вода беше стриктна държавна политика на националната сигурност – язовирите се пазеха зорко. Тях никой не можеше да вземе „под аренда“, за да си върти бизнес с полумъртви риби, които да продава на скучаещи градски „дупета“, дошли да си разходят джиповете и скъпите такъми през уикенда. Това беше сложна система от дългосрочно планиране за водоснабдяване не само за питейни, но и за поливни нужди. Ще кажете, едно време имаше домати. Имаше, да, но имаше и държавна политика, което значи признаване на съществуването на общ интерес, познание за неговото развитие, планирането му и неговото управление В ИНТЕРЕС НА ОБЩОТО. Имаше и поливно земеделие! Това означава държавно предприятие, което се грижи да изгражда, поддържа и усъвършенства системи за поливане със сладка вода на огромни земеделски площи, които се отблагодаряват щедро с даровете на плодородната българска земя и трудолюбивите български ръце. По това време България изнасяше толкова първокачествена земеделска продукция в света, че можеше да изхрани два континента с размерите на Европа. Държавното предприятие „Поливни системи“ беше приватизирано, а всичките му системи бяха нарязани и продадени за скрап. С това приключи българското земеделие – довършиха го с връщането на земята в реални граници и разпарчетосването на земеделската земя. Производството в предишната обществена система беше така замислено и организирано, че да черпи собствени ресурси; производствените мощности бяха построени така, че да няма транспортни разходи, а технологията е, казват, „един път“ – такива са ТЕЦ-овете Марица-изток, водноелектрическата централа ПАВЕЦ Чаира и много други... Това бяха достижения на технология и на националната икономика – толкова добре замислени и изпълнени, че дори днешните орки в управлението още не могат да ги разрушат. Те осигуряваха конкурентно предимство и добавяха стойност в българската икономика.

Изобщо с всички уговорки за затворено общество и т.н. в годините от 1945 до 1990 г. нашата държава в сътрудничество с държавите от Източния блок– т.нар. социалистически страни, живяха в нещо като социалистически Европейски съюз – Съюз за икономическо сътрудничество – СИВ. Това бяха кооперирани икономики с разделение на труда в тях – специализация в зависимост от ресурсите, природните дадености, стратегическия и научен потенциал – в това имаше и много геополитика. В рамките на този съюз можеше да се пътува, имаше свободно движение на стоки, капитали и хора, като стопанската инициатива и предприемачество беше осъществявана от държавно регулирана икономика. При тези условия частният интерес беше на заден план. Мда... няма пълно щастие...

Всичко това беше направено с парите на целокупния български народ, на националната икономика, която обслужваше общия държавен интерес, осигуряваше конкурентно предимство, токът да бъде по-евтин за обикновените хора, а огромното количество, което се изнасяше , носеше валута, която се вливаше обратно в икономиката, за да се инвестира в нови мощности, пътища, язовири, горски стопанства, земеделие, промишленост, образование, наука и технологии. Може смело да се каже, че дори с всичките привилегии, с които някои от тогавашните партийни величия, стоящи начело на държавата и управляващата комунистическа партия, злоупотребяваха, те не можеха да попилеят държавен ресурс за собствени нужди. Беше престъпление срещу държавата да се злоупотребява. Техните кражби са направо кокошкарски изпълнения – днес един кмет краде хилядократно повече...

И така предишната обществено-икономическа система беше проектирана така, че ефектите от нейното функциониране, крайният продукт да бъде в полза на общото, на обществото. Това е термин, който днес е по-скоро име на дъвка – нещо разтегливо, с различни вкусове и цветове, с което можеш да си правиш всякакви балончета. А те, бидейки красиви и с много приятни аромати, могат да се пукнат, когато ти е удобно, и да не оставят и следа след себе си – все едно никога не са съществували.

Ще попитате къде отиде всичко това. ИЗЧЕЗНА като дим в момента, в който се появи „западната демокрация“. Тя прокламира частната инициатива, частния бизнес, частния интерес. И частният интерес буквално утрепа общия интерес. Защото управлението на държавата се състои от отделни личности, които също имат частни... лични интереси. Във философски план – точно тук и в това съждение е изказана присъдата и почти цялата несъстоятелност на западната демокрация. Но това е много дълга тема... За нея, всъщност за демокрацията като обществено-икономическа система, казват, че има своите недостатъци, но нищо по-добро не е измислено.

Горките неуки и невежи западни демократи – това е толкова характерно за вас. Вие всичко сте измислили. И извън късогледия ви поглед не съществува нищо друго...

Но и това е твърде дълга тема...

Днес имаме залитане в другата крайност. Общият интерес тотално излезе от уравнението. Интересът на общността се управлява от индивиди с частни интереси... Това е нещо като дървено желязо. И резултатите са повече от видни.

Всички системи, създадени от българския народ, платени от него, които му осигуряваха конкурентно предимство, днес се разрушават и отново от българския народ се иска да плати сметката за това и за разрушаването, и за новите ВЕИ системи. У нас има по-малко от 10-15% територия с някакъв ветрови потенциал, които е непостоянен, и далеч от икономическата полза... Средногодишно слънцето грее по 4,5 часа на денонощие – това е отново икономически нонсенс. Това обаче не пречи цели области да се покриват със соларни инсталации, които се плащат от българския данъкоплатец. Ветрогенераторните паркове, които набучиха Южна Добруджа и буквално съсипаха уникалните степи на североизточния черноморски бряг, са смешни като принос. Но отново се плащат от българските данъкоплатци. Някакъв инвеститор, близък до моментната власт, иска да построи огромен ветропарк на място, където се работи и се разраства уникална общност с единствена по рода си развиваща се и процъфтяваща предприемаческа общност. Инвеститорът си е харесал точно това място и изборът му никак не е случаен. Този ветропарк спокойно можеше да бъде планиран и с 40-50 км по-далеч – щеше да е еднакво безпредметно като икономически смисъл. Това е част от стратегия по унищожаване на всичко, което може да възроди българската икономика, всичко, което може да противостои на упадъка. Защото мястото, което планират да набучат с ветрогенератори, е място, където има уникална предприемаческа школа и култура, на българска традиция и съхранена памет, на културен туризъм – в близост до морската и туристическата столица на България. Това е стратегия по унищожаването на туризма като печеливш отрасъл, на българската икономика. Това ще доведе до нова изселническа вълна от нашата държава. Никъде по света няма хора, които да живеят спокойно и да се развиват в близост до перки и ВЕИ-та. Това единствено означава, че на колониалните ни завоеватели им трябва територията на България – по възможност без българите. Явно това е идеята. Комплекс Марица-изток дава хляб на повече от 300-400 хил. българи. Във Ветрино и Варненско има перспектива за стотици хиляди българи. Това, което наблюдаваме в момента, е заговор против България – план за унищожението на българите като икономика, държава и народ. Той се осъществява чрез режима в София, а местните управляващи с малки изключения следват този пагубен за държавата модел. По този план се работи отдавна.

И той е гротеска. Ние сме хората, които позволяват това. От българите се иска да развалят читавото, което имат, и да платят за нещо, с което ще стоят гладни, на тъмно и на студено. Отделно България е нарочена за сметището на Европа. У нас е планирано да изгаряме нефилтрирания боклук на Европа. Проектират се заводи за изгаряне на отпадъци. Дори вече внасяме перки, които ще бъдат заравяни в нашата плодородна земя. Пристанище Варна-запад е задръстено с кораби, които чакат да разтоварим и изгорим евробоклука. Никой не знае какви отрови ще излязат от него. Можеше да си дишаме само ТЕЦ-овете, от които знаем какво излиза като вредности и можем спокойно да ги неутрализираме. Не е така с европейския боклук.

Много боклук има у нас – в буквален и преносен смисъл.

Време е да почистим.