Издател БЛАЖЕНСТВО ЕООД
Военното дело на българите през периода на турското владичество е въпрос неосветлен от нашата историческа и военна наука. Неблагодарният от историческа гледна точка период, обхващащ т.нар. „тъмни“ години на робството (от началото на XV до средата на XIX век), често е поставян под знака на робска омая, а българските средновековни воински традиции и неистов боен дух се смятат по презумпция за вече загубени.
Преселението на българите в края на VII в. от Северното Черноморие към земите по Долния Дунав е една от последните вълни на Великото преселение на народите. Това преселение завършва с намирането на нова земя и отнемането й със сила, явление добре известно в историческата наука като „Завоюване на родината”. След победната война с Ромейската империя (Византия) през 680–681 г. българите се установяват трайно на Балканите.
През есента на 717 г. от рождението на Христа и 99 г. от Хиджра пред стените на царския град – Константинопол, се изправили на бран две велики воинства – неизброимата рат на Арабския халифат, водена от Сюлейман ибн Абдул-Малик от рода на Умаядите, и българската конница, предводителствана от канасюбиги Тервел.
