Мнозина живеят с фалшива представа за света около нас. Ние вярваме, че живеем в свят, в който има закони, които бранят правата на всички ни. Вярваме, че справедливостта съществува и под „справедливост“ разбираме, че ако някой наруши свободите на друг, ще бъде наказан. Тази илюзия е жива, докато не се сблъскаме с интересите на някого, който е от най-висшестоящите в йерархията на обществото. Тогава разбираме, че светът е един за тези, които го управляват, а е друг за управляваните хора. Тази седмица и на мен ми се наложи отново да си го припомня. 

Все повече стават информираните, че в община Ветрино кипи огромна битка, в която залогът е бъдещето на хората в общината. Пиша „хората“, защото общината ще си я има, но дали тя ще бъде пълна с хора и живот, или нейната земя ще се използва от шепа отбрани люде за техните нужди вДубай и Сейшелите, е залогът в тази борба. И тук, в началото, аз имах усещането, че хората в общината определят съдбата на своя район. Също така вярвах, че ще се борим в рамките на закона и този от нас, който се справи по-добре с организирането и доказването на правотата си и намирането на правилните законови рамки, в които да облече своите тези, ще победи. За съжаление реалността се оказа друга и аз отново останах заблуден всвоите представи за света. Мнозина ми казваха: „Каквото и да направиш, перки ще има“. И аз не можех да ги разбера. Казвах си, че те са негативно мислещи, че не им се занимава, и си намирах куп други обяснения, които бяха свързани с мързела и нежеланието на хората, които ми казваха това. Започнах да си действам в рамките на правилата и стана така, че печелехме битки в тази борба. И какво се случи? Имаше поредица срещи, които бяха инициирани от хората, които стоят зад ветрогенераторите, като направо се учудих докъде в йерархията могат да стигнат, за да наложат своята воля. Дотук всичко беше добре, защото постепенно успявах да обясня на хората защо не трябва да има перки в общината и всички го разбираха, докато не се стигна до една среща, от която направо се потресох. На тази среща ми заявиха, че каквото и да направя, щом има американци с толкова пари, то тяхното желание ще бъде удовлетворено. И крайният вариант бил, ако се наложи, да се премахне съпротивляващата се страна. Пак попитах – каквоимат предвид, и отново ми се повтори, че ако се наложи, ще се премахне съпротивляващата се страна. Признавам си, че ми трябваха няколко минути, за да асимилирам казаното, защото си мислех, че живеем в демократична държава и именно американците уж се борят за равни права на индивида, а в същото време един уважаван човек ми казва, че става това, което американците искат. И тогава ми просветна, че демокрацията е игра на думи ите наистина казват, че по-силният винаги печели. Тогава се замислих на какво се надява обикновеният човек. Той се надява на полицията да го пази, за армията не говоря, защото нея вече я няма. Човечетата (наричам ги така, защото такова място са им отредили американците в товаобщество) са отгледани да спазват правилата, които политиците са им втълпили, че са за всички. Вярват, че полицията ще ги пази, че съдът ще отсъди правилно, че обществото ще ги защити, но уви, нищо от това не е вярно и светът си е останал един и същ от хиляди години – по-силният взема всичко. Така хората не се борят да бъдат силни и да се организират, а живеят в свят, който ги организира и управлява, и тяхната роля е на жертвениагнета. Осъзнах, че в този свят обикновеният българин е безправен и единственото, което му остава, е да се моли съдбата да не го засегне, да не хареса някой имота му, да не хареса населеното му място, да не хареса жена му и децата, защото, ако това се случи, той ще е безпомощен да гизащити. И сега разбрах защо толкова много българи са отчаяни. Полицията се подчинява на политиците, а те се подчиняват на богатите и най-вече на американците. Новите политици се стремят да вземат властта и да следват същия модел. Стана ми ясно, че ако демокрацията я има, то тя е в първичната си дива форма, но човек разбира това чак тогава, когато е станало твърде късно. Или преведено на наш език – „демокрацията“ е правото на силния. 

Всички тези мисли ми минаха през ума за две-три минути. Осъзнах ситуацията, но погледнах човека и се усмихнах, защото този път не беше познал. Никога през живота си не съм разчитал на полицията да ме пази и не съм вярвал на политиците, че ще оправят страната. От години се готвя да съм способен да се справя с такава ситуация и благодаря на Бог, че ми даде тази възможност. Хубаво е, че събитията ни показаха истинското лице на змията, а още по-хубаво е, че ще покажем как ще й строшим главата. Време е хората да излязат от заблудата, в която живеят, и да поемат съдбата си в своите ръце. Могат да го направят сами, могат и да се присъединят към нас. И в двата случая бъдещето ще бъде различно. Очакваме го с нетърпение, защото вече няма да е повторяемо. Събудете се и действайте!