Както знаем от историческите извори, след смъртта на Кубрат – владетеля на старата Голяма (Велика) България, неговите петима синове разделят народа на българите и поемат в различни посоки на света, като по този начин предопределят исторически различната съдба на многобройните български племена. 

Първият и вероятно най-големият от Кубратовите синове е познат от историята като Батбаян или просто Баян. По традиция историческата наука го свързва с канас (княз) Безмер от „Именник на българските ханове“, който е отбелязан като непосредствен приемник на властта над българите след владетеля Курт (Кубрат) и властва над тях в продължение на три години: „Безмер (властва) 3 години. А родът на този Дуло, а годината му шегор вечем“.

Баян наследява своя баща като владетел на вече отслабената поради делбата българска държава и като остава в бащините си земи, наречени първата България, посреща ударите на хазарите, нахлуващи от страната Берсилия в първа Сарматия (земите отвъд р. Итил/Волга или пък отвъд Кавказ в дн. Дагестан). След образуване на новото държавно обединение, познато като Хазарски каганат, Баян става негов данъкоплатец, т.е. подвластен на хазарите владетел. Ето какво пише за това Теофан Изповедник: „И тъй първият син на име Батбаян, като запазил завещанието на баща си, останал до днес в праотеческата си земя... Когато по тоя начин държавата на Кубрат се разделила на пет части и синовете му се разпръснали, големият хазарски народ потеглил от Верзилия, най-вътрешната страна на първа Сарматия, завладял цялата отвъдна страна до Понтийското море и като направил първия брат Батбаян, княза на първата България, свой поданик, принуждава го досега да му плаща данък“. 

Независимо от оскъдните сведения за по-нататъшната съдба на Баян и народа му, несъмнено е, че той е историческа личност, а неговият народ, който също се състои от оногури – българи, продължава да живее по тези земи и в следващите векове. В средата на VІІІ в., почти век след преселението на дунавските българи, в земите между Кубан и Дон все още съществува народ и дори земя, които носят името на оногурите. Това е упоменато във византийски епархийски списък от VI-VIII век, наречен „Списък от времето на Исаврийската династия“: „39. В епархия Готия, митрополията Дорос (дн. Мангупкале) има 7 града (под свое ведомство): 4. епископа на Оногури (Ονογούρων), 6. епископа на Хуни (Ούννων)“. 

Сведение за страната Оногурия намираме и в „Анонимът от Равена“, съставен въз основа на източници от края на VII век, където също се споменава земята на оногурите, разположена край Черно и Азовско море: „По същия начин близо до Понтийско море се намира страна, наречена Оногурия, която по-точно философът Ливаний заявява, че е близо до върха на блатото Меотида, като твърди, че (жителите) имат множество риба от съседните места, но както е обичаят на варварите, те не я вкусват“.

Константин Багренородни – византийски император и писател от X век, говори за тази подвластна на хазарите земя, наричайки я „Черна България“, като описва географското й местоположение по следния начин: „Отвъд Боспор се намира устието на Меотидското езеро, което поради своята големина е наричано от всички море. В това Меотидско море се вливат много големи реки. На север от него е реката Днепър, по която русите преминават в Черна България, Хазария и Сирак...". 

Независимо от постоянния си или епизодичен васалитет спрямо хазарите, Черна България и българите са описвани от император Константин като могъщ народ, който нерядко воюва със своите съседи, сред които и самите хазари: „И така наречената Черна България може да воюва с хазарите“. 

По същия начин определя черните българи и анонимната персийска география от края на Х в. „Худуд ал Алам“ („За пределите на света“), според която народът, наречен „вътрешни българи“, внушавал страх у съседните народи и воювал с тях: „Този народ е смел, войнствен и внушаващ ужас. Характерът им е подобен на този на тюрките, живеещи до страната на хазарите. Вътрешните българи воюват с всички руси, но търгуват с всички, които живеят около тях“. По тази причина те са споменати и в договор на киевския княз Игор Рюрикович с Византия от 944 г. като народ, атакуващ гръцкия Херсон. 

Вероятно след края на X век, когато черните, или вътрешни българи престават да се споменават в историческите извори, те завинаги напускат историческата прародина на българите, или т.нар. първа България – Оногурия. Според мнозина под имената „черни угри“ и „кабари“ те лягат в основата на Угрите, или бъдещия унгарски народ (старобълг. Онгри/Ѫгри), като се заселват в Панония (дн. Унгария). Според други се вливат в редиците на къснономадските племенни обединения по тези земи, като например известните „чернокалпаци“ и др., или пък се оттеглят във високите части на планината Кавказ, където формират оцелелия и до днес балкарски народ, обитаващ подножието на най-високия връх в Европа – Елбрус (дн. Кабардино-Балкария).