В живота си човек е изправен пред много избори. Всеки избор го води към последствия, които извисяват делата му или ги принизяват. Казвам се Ивелин Александров и съм на 25 години. От три години живея в с. Неофит Рилски, община Ветрино. Родом съм от гр. Сливница, Софийска област. Ще ви разкажа накратко за средата, в която израснах, и за изборите, пред които бях изправен в търсене на успеха и щастието. Пред подобни избори се изправят много млади хора днес – някои избират бърз или лесен, но лош път и потъват, други изплуват и се учат от грешките си, трети могат да се поучат от опита и историята на други, без да се налага да преминават през тях.

Ще започна с това, че съм отгледан от моите баба и дядо – вярващи хора, които ме възпитаха в православните ценности и ми предадоха любовта си към книгите. Ходехме често на църква и всяка вечер преди сън казвахме молитвата „Отче наш“. Това, което си спомням оттогава, е, че когато ни беше най-трудно, се молехме да имаме силата да преминем през трудностите, а през спокойните дни благодаряхме на Бог за тях. Баба ми и дядо ми бяха добросърдечни хора. Добротата и сърдечността им ме карат днес да настръхвам, защото разбирам на какво са ме научили. Ярък пример, който се е запечатал в паметта ми, е, че имаше едни сираци и на всички големи празници им носехме пълен багажник с храна и им давахме пари, въпреки че ние също нямахме. Моите баба и дядо бяха изпълнени с милост не само към хората. Няма да забравя и едно куче, което хранехме всеки ден, а то беше извън града. Не разбирах действията им като бях малък. Недоумявах, роптаех дори срещу това, което правеха, защото ми се струваше загуба на време, средства и енергия. Днес обаче разбирам какъв огромен отпечатък е оставило това върху мен и че са ме научили на добродетели, които ни правят истински ЧОВЕЦИ – да бъдем състрадателни, да делим с ближния си и последния залък хляб и че колкото и да няма човек, той винаги има толкова, че да помогне на друго човешко същество. 

В училище като седмокласник се записах да тренирам бокс и се преместих в спортно училище. Как ми повлия средата там?

Там борците и боксьорите сякаш властваха над останалите ученици. Те знаеха, че другите спортисти са физически по-слаби и винаги правеха каквото си искат. Класната стая се разделяше на нещо като касти – едни момчета бяха синове на много богати семейства, а другите бяхме обикновени момчета, някои доста бедни. Те търсеха къде да поработят или каква схема да направят, за да изкарат пари за седмицата – от крадене на авточасти на автомобили до тормоз на хора за пари, продаване на наркотици и др. В един момент, вече като по-голям, започнах да се сблъсквам с финансови проблеми. Нямаше кой да ми дава пари и трябваше сам да се науча да ги изкарвам. Мислех си как искам да имам много пари и се сравнявах с хората около мен. Така се свързах с хора, които или бяха мутри, или синове на богати родители. Желанието ми да забогатея и да мога да си позволя живот като техния беше толкова силно, че един ден си казах, че няма абсолютно никакво значение как ще го постигна, стига да мога да си позволявам това, което можеха те. Защо да не избера и аз лесния път, си мислех, след като знаех как са забогатели мутрите. И така от отличник, който не даваше на баба си и дядо си да обядват, преди да си напише домашните на масата, в 12-и клас бях решен да приличам на хората около мен. Започнах постоянно да търся как да изкарам бързи пари и да натрупам контакти, чрез които да успея. Не пропусках дискотека, пиех алкохол и употребявах други вещества. Някъде дълбоко усещах и знаех, че това не е моят път, но средата ме караше да вярвам, че този начин на живот е нормален и че пътят към успеха изглежда точно така. Запознах се с много богати хора, като се надявах да ме вкарат в техния бизнес или схема, но най-високият пост, който съм получавал, е длъжността шофьор или охрана, както и препоръка за нископлатена работа. Питал съм ги директно как са забогатели, но никога не съм получавал отговор. За мен успехът беше синоним на далавера и много пари. В главата ми нямаше и сянка на мисъл за градивна посока, труд и развитие. Тези понятия не съществуваха за хората в тази среда. Смътно усещах, че не съм на мястото си, но не виждах алтернатива. Тези хора винаги ме държаха покрай себе си, защото знаеха, че съм доблестен и верен, а и имах уменията на боксьор, които те можеха удобно при нужда да използват. Не успяха обаче да ме подчинят и никога не допуснаха да стана част от тях – усещаха пламъка на доброто, отгледано от баба и дядо, някъде дълбоко у мен и подозираха, че няма да продам душата си на дявола. Защото точно това ме правеше неконтролируем. 

До 22-рата си година се занимавах с различни дейности – бях управител на спортна зала, работех като треньор по бокс, занимавах се със строителство, отдаване на къщи под наем, брокерство на недвижими имоти и куп други дейности. Все още бях заобиколен от хора, които изкарваха парите се по нечестен начин. Четях книги, но не ги прилагах. Все търсех нещо, което изведнъж да ме отведе към богатството. И така до деня, в който се запознах с човек, който ми разказа за Исторически парк и „Тогедър“. Сякаш Бог ми го прати, за да ми покаже колко погрешна е посоката, в която се движех. 
Започнах да следя видеата на Ивелин Михайлов в youtube канала на „Тогедър България“, като бях много впечатлен, но и недоверчив – все пак от среда, в която всичко е пари и схеми, изведнъж чух Ивелин да говори за чест, достойнство, морал, човешки ценности, допринасяне, инвестиране, съзидателност и нищо, свързано с бързо забогатяване, схеми и далавери. Променях се с всяко изгледано видео. Минаха още няколко години, в които фалирах, изправих се пред последствията от действията си и видях до каква ситуация ме доведе средата, която бях избрал. Не спирах да поддържам връзка с представители на „Тогедър“. Посещавах семинари, четях книги, докато през 2019 година взех решение да се присъединя към екипа на „Тогедър“ и да премина към съвсем различен начин на живот. Вече няколко години по-късно, към днешна дата най-откровено и с ръка на сърцето мога да кажа, че Исторически парк, „Тогедър“ и Ивелин Михайлов са ми спасили живота, защото наистина посоката, която бях поел, щеше да ме отведе до незнайни пътища.

Изградих си здравословни навици и нов начин на живот, като слушах вътрешния си глас и се научих да контролирам емоциите си. Просто си отговорих на двата основни въпроса – КОЙ СЪМ АЗ? ЗАЩО СЪМ ТУК?

Видях какво означава човек да създава, да прави нещо за хората, да допринася за България. И от човек, на който мисълта му беше къде да отиде на дискотека, се превърнах в такъв, който активно засажда дръвчета доброволно и допринася, развива се, помага на хората и живее живота си с интерес. Въпреки че все още не съм постигнал целите, които съм си поставил, не съм придобил уменията, които искам, аз съм напреднал много. Станах част от идеята да направим община Ветрино населено място, което да служи като образец и фар за всички търсещи хора в България. Да вдъхновява хора, които търсят нещо, но не срещат разбиране в средата около тях. Хора, които знаят, че са родени да бъдат създатели. 

Ще обобщя написаното така – пътят към светлината за мен беше с лек допир до ада, не мога да кажа, че съм минал оттам, но съм надникнал, открехнал съм вратата и знам какво има. Не е хубаво. Примамливо е, но е лъжовно. Изкушаващо е, но е погубващо. По-скоро не бих препоръчал на човек да отваря вратата на ада, защото има вероятност адът да го засмуче завинаги. Бих казал на всеки, който е в търсене на себе си, да дойде в Исторически парк, да дойде в Неофит Рилски и Ветрино, за да си поговори с хората тук и да види дали ще срещне себеподобни. Нека изслуша техните истории, да знае как са стигнали дотук и как са открили пътя към доброто. 

Познавам много хора като мен и на различни възрасти, на които „Исторически парк“ – този жизненоважен проект за България, им даде надежда да изберат пътя на доброто. Пътят, който ни прави създатели. 

Вярвайте! Търсете! Питайте! Действайте! Елате!