Военното дело на българите през периода на турското владичество е въпрос неосветлен от нашата историческа и военна наука. Неблагодарният от историческа гледна точка период, обхващащ  т.нар. „тъмни“ години на робството (от началото на XV до средата на XIX век), често е поставян под знака на робска омая, а българските средновековни воински традиции и неистов боен дух се смятат по презумпция за вече загубени. Това обаче съвсем не е така и видният български военен и общественик ген. Атанас Христов добре е отразил това в своя труд „Военното дело в нашето отечество през време на турското владичество“. 

Изследвайки военното дело на българите от този период, той показва, че дори тогава, благодарение на вродената си войнственост и организираност и в условията на съществуващата все още верска и етническа толерантност, българите са заемали важно място в турския държавен и военен живот и съвсем не са изпаднали до положението на отчаян роб. Как се случва това?

Още в началото на турското завоевание (през 1373 г.), след продължилата три месеца кървава обсада на град Ямбол, турският предводител Тимурташ бей в официално писмо предлага на султан Мурад I план за използване на военноадминистративното устройство и огромната военна сила на българското население в завоюваните земи. 

В съответствие с това за султански войници, или „войнуци“ (тур. войнигани), били признати всички българи, които доброволно със собствен кон, войнишки дрехи (цветни) и оръжие се включили в турската армия и изпълнявали своите васални, а по-късно и поданически военни задължения. В отплата те получавали собствена земя – „бащина“, която предавали в наследство на синовете си, и имали правото да се наричат сербесъ, т.е. свободни, като наравно с мюсюлманите не плащали данъците, определени за останалото подчинено християнско население, а получавали заплата и дори пенсия за военната си служба. 

Начело на войниганите бил поставен Войниганъ бей, чието държавно жилище се наричало воеводница и се намирало в новообразуваното войнишко село Каргон, в околностите на завладения град Ямбол. Според някои документи в съществуващите в един период 40 каази на територията на България е имало общо около 16 000 войнигани, от които на действителна служба 6000 войнук-аскери (сипахи-оглан), 6000 зеваити-войниганъ (войници, готови за повикване във войската) и 3000 до 4000 ямакъ-войниганъ (помощни войски). Войниганите във всяко селище били разделяни на тайфи по трима и се сменяли на шест месеца, като на Димитровден и Гергьовден те тръгвали за царския град на големи групи с гайди, песни и хора. Били облечени във „войнишките си дрехи с високи калпаци с дъно от гладка кожа и основа, поръбена с мъхеста кожа“, а от вътрешната страна пришивали метално кръстче. Субашиите, или подофицери, пък носили „лисича опашка на върха на шапката си“. Всяко войниганско селище имало свое бойно знаме, което носило в поход или битка и под което се събирали на патронните си празници, които протичали като военни сборове. Местата, където това ставало, днес са известни като „войнишки бакаджици“. 

На война българите били извиквани с нарочни султански фермани. Първоначално те образували отделни отряди със свое знаме, които се нареждали в общия турски строй, а по-късно се влели в турските спомагателни отряди от азепи (пехотинци) и акунджии (конници). По времето на султан Мехмед II турските спомагателни отряди наброявали до 12 000 души, повечето от които войнигани. Сред тях били храбрите погранични воини – „ратци“, наричани „мартолози“ или „делии“ (луди), които били използвани за разузнаване на местността, залавяне на пленници и като предни отряди в битките. Войнигани служили и в наемните отряди от „пандурите“ и охранителите на завладените земи и крепости, т.нар. „мюселими“, а също и като „дервенджии“ – водачи и охранители в планинските проходи. От войниганите се сформирали и специални ординарчески отряди към султана, великия везир или султанската конюшня. Сред тях са леките конници „джамбазиани“ – отряди от млади 25-годишни мъже, които трябвало „да са честни, представителни, със здраво телосложение, превъзходни ездачи, гимнастици и фехтовачи, изкусни стрелци, добри ловци и бързоходци, да могат да прескачат всякакви препятствия“. Трябвало също така да разбират от отглеждане на коне и да закупуват добри такива за турската войска. При походите тези свирепи воини били поставяни на предната линия и първи се хвърляли напред, за да увличат останалите. В царската свита били и соколарите „доганджии“, които отглеждали и обучавали ловни хищни птици за султана и участвали във всеки негов ловен или боен поход.

Много показателен за ролята на българите и нивото на тяхната военна подготовка през периода  е султански ферман, издаден на 14 септември 1684 г. от Мохамед IV по повод събирането на войска за започналата война с Унгария. В него се забранява записване на хора от обикновената рая, негодни и необучени да носят оръжие, но изрично се нарежда „…всички синове и мъже достойни, без разлика на вяра и народност, които са от привилегированата войнишка рая, синове на войници и войнигани, които са опитни да държат оръжие и да се сражават на бойното поле, непременно да се записват като „герои юнаци” (левент аскеръ) в отрядите на нередовната конница, със заплата от 6 акчета дневно на кон и юнак... Да бъдат здрави, пъргави, млади, решителни, въоръжени добре и юнаци в боя…” 

Българското население с готовност приемало военната служба при султана като един вид продължение на старите си воински традиции и задължения. Когато обаче в края на XVI век отслабналата турска държавност не можела да се справи със заможната местна администрация и нейните ламтежи, войниганството постепенно загубило своя престиж, а войнишкото население от крепител на царството започнало да се прелива в редиците на кърджалии, хайдути и бунтовници. 

През XVII век, страхувайки се да поддържа големи групи военизирано християнско население, централната власт все по-малко се ползва от услугите им, за да се стигне до 1839 г., когато войнишката институция официално е ликвидирана. Заможните и свободолюбиви войнишки селища, жадно отстояващи своите права, национално и воинско достойнство, естествено излъчили от своите среди борците за българското национално и духовно освобождение.