Изучаването на историята ни дава удобството да не повтаряме грешките на предците си. Ако на обществото са известни последствията от определени действия, то ще взима правилните решения и ще се движи в неспирен прогрес. Трудно е да се каже с точност невежество или глупост проявяват хората днес, в ерата на информацията, в която поуките от историята са на един клик разстояние. И в двата случая последствията са тъжни, но този път могат и да са пагубни. Лутането между прогреса и провала е наблюдавано безброй пъти назад в историята, като причината винаги е една и съща – не искаме или не можем да се поучим от предците си. 

Има една интересна история, която се е случила в Китай през шейсетте години на миналия век и е коствала живота на над 20 милиона души. За съжаление, те са загинали от глад заради неправилните решения на ръководителите на държавата, които, както обикновено се случва, са останали незасегнати от тази трагична съдба. В началото на 1958 г. тогавашният ръководител на Китайската комунистическа партия – Мао Дзедун, обявява амбициозния план, наречен „Големият скок напред“, който има две направления – за изпреварващ растеж на промишлеността и на земеделието. Първото е за добив на стомана, като се стига дотам, че обикновените китайци са принуждавани да претопяват части от покъщнината си, съдържаща метал. Тогава са вярвали, че по този начин ще могат да изпълнят плана и да увеличат производството на стомана 6,5 пъти. 

Земеделската част от плана е била не по-малко амбициозна. Предвидено е „изкопаване на земята“, което се изразява в това селяните да закопаят горния плодороден слой земя на един метър по-надолу, с цел да повишат почвеното плодородие. Следващата точка от плана е била изтребването на врабчетата. Китайските ръководители са вярвали, че птичките изкълвават посевите и намаляват добивите. Предприета е мащабна кампания по избиването на врабци на огромни територии.

Крайният резултат от изпълнението й е избиването на милиони врабчета, като в тази задача са били ангажирани дори учениците. На места са се образували грамадни камари на височина от над метър умрели врабчета. Никой не е помислил обаче за това, че врабчетата, освен да похапват някое-друго зрънце жито, са изяждали и огромно количество гъсеници и скакалци. След избиването на врабчетата вредителите са се размножили неконтролируемо. Резултатът е печално известен – зърнените култури са нападнати от тези вредители, добивите намаляват драстично, настъпва глад за стотици милиони хора, а десетки милиони са обречени на гладна смърт.

Човекът наистина е венецът на природата, в това няма никакво съмнение. Но това решение е пример, че ние, хората, понякога се самозабравяме, като си въобразяваме, че можем да управляваме баланса и хармонията на растителните и животинските видове, както управляваме например машините и компютрите. Живият свят си има Създател и закони, непостижими за разбиране от човека. Природните закони са в сложно равновесие и перфектна хармония и нито тогава, нито днес човекът има моралното право да ги нарушава. Защото цената за това е страшна, независимо каква е целта. Навремето са имали амбицията да се развиват светкавично, сега – да печелят безогледно. Днес наблюдаваме как в името на печалбите определени хора са готови да унищожат природата, без да се интересуват, че по този начин ще засегнат живота на много други. Сякаш гладната смърт на милиони и случилото се в Китай само преди 60 – 65 години е забравено. 

Ветрогенератори се изграждат само от двадесет години, но вече е безспорно доказано, че те убиват птиците и нарушават баланса на живи организми в почвата, засягат пчелите, прилепите, дивеча и разболяват и прогонват хората. Кой ще възстанови баланса в природата и дали това не е поредният ненаучен урок от историята? Горенето на отпадъци в България замърсява пагубно въздуха, създава огромни купища сажди и пепел, които обикновено се закопават в земята. А както всички знаем, голяма част от боклуците са пластмаси и неразградими изкуствени материали. Екологичните бомби със закъснител, които създаваме днес, са с непредвидими негативни ефекти занапред. Примерите като тези са тревожно много в България и застрашително се увеличават. Преди да превърнем красивата природа и плодородната земя на България в бунището на Европа с набучени ветрогенераторни перки, е добре да помним, че всеки път, когато човекът се е мислил за Господ, е бил фатално близо до смъртта. Затова днес е добре да знаем повече за природните закони, но не за да ги нарушаваме, а за да пазим това, което Бог ни е дал наготово – прекрасната българска природа. Нека бъдем по-смирени и не се самозабравяме, опиянени от възможностите на технологията, химията и прочие. 

Само защото можем, значи ли, че трябва?