Златният век е връх в развитието на Българската християнска цивилизация и държава на Балканите – период на политически възход и културен разцвет на Първата българска държава по време на управлението на цар Симеон I Велики (старобълг. цѣсарь Сvмеѡнь; гръц. Συμεών Αʹ ὁ Μέγας, Sumeṓn prôtos ho Mégas) (893-927). 

Този процес обаче има своята дълга предистория. Като син на велик баща и владетел, Симеон I получава завидно държавно и културно наследство. През 864 г. владетелят на българите Борис сключва „дълбок мир“ с Ромейската империя и приема да се покръсти с целия си народ, като в замяна българите получават спорната гранична област Загора без градовете Месембрия, Анхиало и Дебелт. Българският владетел Борис приема християнството и става известен като Борис I Михаил (842-867), по името на кръстника си – византийския император Михаил III. В годините на неговото властване, през 855 г., двама видни православни духовници – светите братя Кирил и Методий, започват своята мисионерска мисия сред „словенските народи, наречени българи“, в гр. Равена и по р. Брегалница. Използвайки източнобългарския солунски говор, те създават нова азбука, наречена глаголица, и през 865 г. в манастира „Св. Полихрон“ започват превода на гръцките богослужебни книги на български език. 

Започва нова ера в историята на българския народ и „раждането на словените“. През 866 г., след Моравската мисия на двамата братя, техните ученици Климент, Наум и Ангеларий връщат словенските книги обратно в България, вече осветени от папа Адриан II (867-872). Княз Борис посреща сърдечно новите просветители на народа си и създава всички необходими условия за разпространението на книжнината в цяла България. Създават се Охридската и Преславската книжовна школа, нова графична система, днес известна като кирилица, и се изковава религиозно-политическият термин „словене“, който обединява и определя „многото българи” и „новопокръстения български народ” като единна културна и религиозна общност от „словени“, т.е, просветени словесни хора, говорещи един език и изповядващи на него вярата си в Бога. 

През 879-880 г. Деветият вселенски събор изключва българските епархии от Константинополската църква, като по този начин създава независимата (автокефална) българска архиепископия. През 893 г. Борис свиква народен събор в Преслав, на който е решено гръцкият език да бъде премахнат от богослужението и да бъде заменен от словенския, който става и официален държавен език. Същевременно Климент е избран за „пръв епископ на българския език“ и получава длъжността „екзарх на Югозападните български земи“. Българизацията на църквата става венецът на християнизаторската политика на този велик български владетел, който успява чрез словенската писменост да превърне Христовата вяра в могъщо средство за духовно обединение на разнородните етноси в своята държава. Историческата наука приема, че към края на IХ – началото на Х век вече може да се говори за единна българска народност, разположена в някогашните антични държави, бивши ромейски провинции и съвременни географски области Мизия, Тракия и Македония. Нейни белези са общият старобългарски словенски език, единното българско самосъзнание, една вяра в Христа, обща историческа памет, материална и духовна култура.

Така нареченият Златен век е естественият връх в този държавен и духовен подем на българския народ. Постигнати са грандиозни военни победи и неповторим териториален обхват на Средновековна България, опираща до бреговете на трите морета, ограждащи полуострова – Черно, Бяло и Адриатическо. Столицата на най-голямата в Югоизточна Европа държава е наречена Велики Преслав.

Тя е строена 28 години и със своите повече от двадесет кръстокуполни църкви, многобройни манастири, внушителен царски дворец и Златна (Кръгла) църква е истинска имперска столица, която си съперничи със самия Константинопол. Създава се прекрасна художествена школа, поставила началото на Преславската рисувана керамика. Тя се използва в строителството на новата българска столица и е ново явление в развитието на българското изкуство в края на IX и началото на Х в. Основното й предназначение е украсата на светските и църковните постройки и изработването на забележителни керамични икони на светци – пълнокръвни образи в изобразително и колоритно отношение, които съответстват напълно на каноните на църковното изкуство на Византия през епохата на Македонската династия. 

Българската православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически и кирилски преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят. Учениците на Кирил и Методий продължават просветителската си работа в страната, превеждайки християнски текстове като Библията, книгите на Йоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Атанасий Велики, както и исторически хроники като тези на Йоан Малала и Георги Амартол. Създават се оригинални творби като „Похвално слово за св. Димитър Солунски“, „Похвално слово за Кирил-Философ“, „Похвално слово за Йоан Кръстител“ – общо 26 слова с Климентово авторство. Под духовното водачество на Наум в Плисковско-Преславското книжовно средище творят книжовници като Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски и др. 

Симеон събира около себе си и т.нар. „Симеонов кръг“, включващ някои от безспорните литературни творци от епохата, сред които се нарежда и самият той с произведенията „Златоструй“ и „Симеоновият сборник“. Жанровете, в които те творят, са поучителни слова, похвални слова, жития, химни, поезия, хроника, летопис, исторически разкази. Забележителни са „Шестоднев“ от Йоан Екзарх, „Учително евангелие“, „Азбучна молитва“ и „Проглас към Евангелието“ от Константин Преславски, „За буквите“ на Черноризец Храбър. Имената на други автори от Симеоновия кръг са Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които няма запазени произведения. 

Царуването на Симеон и неговият син Петър I, титулуван като цѣсарь Блъгарwмъ; гр. βασιλεύς Βουλγάρων; лат. Bulgarorum imperator, остава в историята като време на небивал културен и духовен разцвет. Просветителската, проповедническата, църковно-организаторската и книжовната дейност в България имат огромно историческо значение. Историческото въвеждане на богослужение на „словесния“ роден език води до по-пълно осмисляне и възприемане на християнството от населението на България. Полагат се основите на системното ограмотяване и църковното служение, на българското образование и училище. Създава се книжнина, каквато няма нито един от новите народи на тогавашна Европа. Тази старобългарска книжнина далеч надхвърля границите на България и се разпространява в целия славянски свят. Тя е пренесена в Киевска Рус и Сърбия, по късно и в Московското царство, а днес тя се използва от десетки народи и милиони хора по целия свят. България става разпространител на богатата антична, византийска и православна култура в славянския свят, родител на славяно-византийския модел в европейската цивилизация и истински вековен духовен водач на православното славянство.