През есента на 717 г. от рождението на Христа и 99 г. от Хиджра пред стените на царския град – Константинопол, се изправили на бран две велики воинства – неизброимата рат на Арабския халифат, водена от Сюлейман ибн Абдул-Малик от рода на Умаядите, и българската конница, предводителствана от канасюбиги Тервел. 

След първото поражение, нанесено му от българите в полетата на Тракия, Маслама обсадил града на Константин с ров и обърнал 20 000 от своите воини на север срещу българите. Начело застанал страховитият вожд Убайда и когато българите дошли, той построил войските си пред укрепленията, с които била оградена ромейската столица. В центъра на бойния строй, в огромен четириъгълник, Убайда изправил петте стегнати бойни редици на непобедимата арабска пехота. Първите две редици от желязоодеждни воини били винаги готови да срещнат яростна битка, а двете зад тях влизали само при нужда в боя и охранявали обоза от ездитни камили и товарни мулета, които обичайно стоели зад пехотата. Последната бойна редица от най-храбрите воини чакала в резерв, за да удари врага тогава, когато нямало друга надежда. Пред всички, на коляно, стоели стрелците, а арабската блестяща конница красяла крилата на бойния строй. 

Войската на българите застанала срещу врага. Полковете на първия тумен, водени от канаритхина Кормесий, се построили срещу врага в една дълга бойна линия, простираща се от край до край срещу челото на вражия ред. Застанали плътно една до друга, конните дружини стояли в железен боен строй, равен и сгъстен по челото, така че да не може да бъде пробит от никой враг. Многото излишни коне, които българите водели със себе си, вързали в тила на строя, за да го пазят от внезапни атаки и за да сменят воините конете си в боя. Зад тази бойна линия на българите стоял вторият техен тумен. Него те държали в засада срещу онези, които непредпазливо решат да ги нападнат, или в подкрепа на притиснати от неприятеля воини. Там, в средата на войските си, застанал и владетелят Тервел. Една малка част от втория негов тумен, отделена, стояла на стража две мили встрани от войските, за да пази стана на българите. 

И засвирили роговете, и се сринала българската конница срещу врага като снежна лавина в планинско усое. Препуснали срещу врага мъже храбри и силни – копийници, мечници и тоулоносци, неповторими наездници, и обсипали врага с град от стрели. Ударили българските конници с цялата си ярост, но не се разбили безогледно в скалите на арабската желязна пехота, а по стар бащин обичай ударили яростно с копия, сулици, бойни топори, дълги корди и къси ножове и повърнали конете си обратно. И така отново и отново... Арабската пехота издържала на всеки бесен натиск на врага и не се разхлабвала нито при атаките му, нито при лъжливите отстъпления. Арабските воини копиеносци застанали зад стена от щитове и дълги копия, влизали едновременно и смело в ръкопашния бой и при най-малкото разколебаване на врага настъпвали яростно напред, въртейки дълги мечове с широки остриета и тежки боздугани. Арабските стрелци с лък, които в началото на боя обсипали българите с облаци от стрели, в разгара на сражението, построени в отделни отреди, се носели бързо по полето на боя и с къси мечове, боздугани и ханджари се сражавали там, където се огъвали редиците. Многобройните камили, които арабите държали зад строя на пехотинците, пазели тила на войската, а ревът и шумът, който те предизвиквали и който тимпани и кимвали стократно усилвали, плашели конете на българите и ги карали да спират своя устрем. Арабската конница влизала смело в неистовата битка и под прикритието на своята пехота,  с копия в ръка удряла по фланговете на българите, спирала находа им и ги повръщала многократно назад. Опитни били арабските воини, непобеждавани и упорити противници. 

И тогава, когато битката заприличала на тежък сън, който люлее и не пуска, когато редиците се обезкървили и ръцете натежали, а умовете залинели, в боя влязъл канасюбиги на българите, водейки най-храбрите. Шлемоносни ратни мъже, облечени целите в железни одежди – исполини по тяло, огън в бран дишащи, лъконосци и непобедими единоборци с копия и саби, те стъпкали с конете си врага, напълнили небето със стрели, а земята с вражески кости... 

И завършила тежката бран и се оттеглили оцелелите араби зад дървените укрепления, а на следващата пролет, в лето 718 от Хр., българските коне натъпкали врага в морето. И 30 000 воини паднали отново. Бурите и ромейските дромони довършили останалото и никога повече сарацинска рат не стъпила пред стените на Великия град на царете.

Светът запомнил вожда на победните войски като Тервел – свети мъж и спасител на Европа, а българите издялали чуден образ на Конника в скалите над аула при Плиска и го нарекли МЪДРЪ – Пазителя на световете.