Куберова България

Името на този четвърти Кубратов син и историята на неговото властване над българите научаваме от агиографското съчинение „Чудесата на св. Димитър Солунски“...

Според Теофан Изповедник след разпадането на Велика България: „... четвъртият и петият [от синовете на кан Кубрат] преминали реката Истър, наричана и Дунав, и единият, като се подчинил на кагана на аварите в аварска Панония, останал там с войската си...“.

Името на този четвърти Кубратов син и историята на неговото властване над българите научаваме от агиографското съчинение „Чудесата на св. Димитър Солунски“ и разказа, озаглавен „За междуособната война, тайно замислена срещу нашия град от българите Мавър и Кубер“. 

Според това сведение около 685 г. българинът Кубер е поставен от аварския каган за архонт на т.нар. сермисиани (по името на гр. Сирмиум, или Срем, дн. Сремска Митровица). За този народ, наброяващ около 70 хиляди души, повествованието казва, че били доведени като пленници от всички краища на Ромейската империя и като започнали да се смесват „с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и многоброен народ”. 

През 679 г. Кубер обявил бунт срещу аварския каган и като вдигнал „целия този прокуден ромейски народ заедно с други племена“, потеглил към пределите на империята. Аварският каган се опитал да осуети преселението на поданиците си, но бил разбит в шест последователни сражения и побягнал на север. Кубер пленил част от богатствата на своя доскорошен сюзерен, а народът решил, че „Кубер трябва да владее всички и да им стане владетел и хаган, защото са излезли заедно“. Вероятно през 680 г. „Кубер преминал победоносно Дунав с целия споменат народ и завладял Керамисийското поле“ (наречено по името на селището Ceramie, дн. Прилеп с т.нар. Маркови кули и близкия български аул при с. Дебреще). Византийските власти не само че не се противопоставили на Кубер, а дори наредили на „драгувитските племена, които се намираха близо до нас [т.е. до Солун]“, да снабдяват заселниците с храни и стоки. 

Около 686-687 г. Кубер и неговият сподвижник Мавър, титулуван като „патриций Мавро, архонт на сермисиани и българи", измислят план за превземането на Солун, та да може „след като се укрепи, той [Кубер] да излезе срещу околните народи, за да ги покори и да тръгне на война срещу островите, срещу Азия и дори срещу този, който обладаваше царската власт [т.е. василевса]“. Опитът не успява, а Мавър е отведен в Цариград, като по-късно е обявен за ромейски патриций и заселен заедно с хората си в „тракийските области“ (според някои в областта на Югозападните Родопи – долината на р. Места при ранносредновековните селища Туховище, Абланица, Слащен, Копривлен и др.).

 При следващия император Юстиниан II (първо царуване: 685-695) ромейската държава организира наказателен поход „срещу Склавиния и България”, т.е. срещу българите на Кубер и евентуалните им съюзници – драгувитите. След победата и триумфа в Солун императорът тръгва обратно за своята столица, използвайки стария римски път Виа Егнатия, но в една „теснина“ на пл. Пангей (до гр. Кавала – Гърция) попада в българска засада, където е поголовно разбит и едва успява да се спаси. Още през същата година обаче „земята на българите“ отново е нападната и мнозина от тях са заселени като ромейски федерати в малката ромейска тема Стримон: „Вместо с македонци, тя е заселена със скити, които Юстиниан Носоотрязания поселил в планините на Стримон и в проходите на клисурите“. 

За ранните връзки между двете Българии на Балканите, които според мнозина изследователи всъщност са двете крила (Източно и Западно) на една типична степна двуделна държавност, научаваме от каменен надпис, оставен върху скалите на Мадара. Той свидетелства, че „чичовците“ на Тервел (от младшето Западно крило) отказват да подкрепят детронирания Юстиниан II, въпреки поканата на „по-старшия“ владетел на Източното крило: ,,при българите... при Тервел дойде. На носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солунско и си отидоха в Кисиниите (вероятно пл. Кисос (дн. Хортач), разположена на Халкидическия полуостров югоизточно от Солун). 

През 718 г. обаче, когато бившият император Артемий-Анастасий II (713-715), заточен в манастир около Солун „в земята на борджаните“, прави опит да си върне властта с българска помощ, двете крила на българската държавност на Балканите действат заедно. Намесата в ромейските дела отново е по инициатива на Тервел, който изпраща войска „а заедно с тях дошли и лодките, които те (Куберовите българи и склавините) водили от Солун и които наричали еднодръвки“. Само навременната спогодба с император Лъв III (717-741) осуетява метежа и предотвратява нов сблъсък на българите с империята. 

Сблъсъците между ромеи и българи по тези земи продължават и през следващите столетия и кан Телериг (768-779) се опитва, макар и неуспешно, да присъедини българите берсили и земята им Берсилия (Берзития) към територията на Дунавска България. Около средата на VIII век (около 787 г.) вътрешната самостоятелност на Куберовите българи е прекратена и със създаването на епископията Котия/Котрагия по тези земи те биват влени във военноадминистративните и църковните структури на Ромейската държава. 

През 808 г. обаче, при управлението на кан Крум, войските на Дунавска България достигат Сяр и дават началото на присъединяването на западните предели към българската държава. През IX в. българската държава преминава в решително настъпление, а след похода на хан Пресиян в 836 г., когато българите завладяват и беломорския град Кавала, Куберовите български земи са напълно интегрирани в България. Страната Берзития и епископия Котрагия са превърнати в българските комитати Котокий и Кутмичевица, а „Долната земя Охридска“ (название на днешна Македония в творби от XIV в.) заедно с блестящите центрове на държавата ни като Преспа, Охрид, Девол и др. – в крепост на българската държавна идея и народностна идентичност за векове напред. 

Споделете с приятелите си

Коментари

Има 0 коментара за статията

Напишете коментар

За да добавяте коментари е необходимо да се впишете в системата
ВХОД