Уногундурите българи пристигат по Долния Дунав в края на VII век като народ от воини и завоеватели. Те имат силна военна организация, развит номадски (пастирски) бит и чувствителен демографски капацитет за усвояване на новите земи. Една от жилищните форми, характерни за българите и особено за племенната им върхушка, е преносимото жилище. Това жилище съществува в бита на индоиранските, а по-късно и тюркски конни народи от най-дълбока древност, и то в множество примитивни форми. В класическата си форма обаче, известна днес като юрта (общотюрк. Jūrt – „юрта, народ, пасище, родова земя”), тя се появява едва около средата на I хилядолетие от н.е. Тази най-пригодна и тясно специализирана форма на номадското жилище е свързана и с други достижения на номадския бит от тази епоха като твърдото седло, стремето, сабята и ознаменува окончателното формиране на културно-стопанския тип на номадите от Евразийската степ. 

Едно от първите писмени сведения за жилищата на българите намираме в „Църковна история” (V-VI век) на сирийския историк Захарий Ритор. Той отбелязва: ,,Авнагур [е] народ, който живее в палатки. Авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хазар, дирмар, сирургур, буграсик, кулас, абдел, ефталит – тези тринадесет народа живеят в палатки, препитават се с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието”. 

 В своя известен труд, наречен „Трактат” (Рисала), арабският пътеписец Ибн Фадлан описва пътешествието си до страната Булгар (921-922 г.) и жилищата на българите: ,,Бяха ни приготвили шатри и ние се настанихме в тях... Всички живеят в шатри, но шатрата на царя е много голяма. (Броят им е) повече от девет хиляди. Застлани са с арменски постелки. В средата (на шатрата) за него (царя) има трон, застлан с византийска коприна...”. 

Друг арабски летописец, Ибн Хаукал (края на X век), в своя труд ,,Книга за картините на земята” (Китаб суард ал арт), също казва: „Постройките им (на градовете Булгар и Суар) са от дърво. В тях се подслоняват през зимата. През лятото нощуват на открито, на земята и в харкахат (юрти)“. 

За едновременното използване на дървени домове и шатри от българите по Волга говори и Ибн Хамау (1179-1229) в своята книга ,,Речник на страните” (Муджам ал булдан): „Къщите им (на жителите на Булгар) са изцяло дървени и се градят дърво върху дърво, като се скрепват с дървени клинове… Издигнаха ни (булгар) куполообразни шатри, в които се настанихме“. 

При българите по Долния Дунав куполообразни жилища от типа на преносимите номадски домове (стб. кѫща – „куща, дом, шатра“, гр. σκηνή, σκιά , τέντα) можем да видим върху каменни рисунки – графити от стените на Плиска (при южната крепостна порта ), Овеч и Велики Преслав. С характерната за този тип жилища форма е и една малка каменна пластика, т.нар. варовиков модел на юрта (от аула при Девня). Много детайлни и красиви са и изображенията на куполообразните шатри на българите в цветната илюстрирана хроника на Скилица Кедрин. 

Археологическите свидетелства за преносими домове, използвани по нашите земи, са почти неуловими. Изключения в тази посока са кръглите отъпкани петна с остатъци от кости, мидени черупки, керамика и следите от огнища с въглени (понякога заградени с плоски камъни), откривани по поречията на Асар дере  – р. Плска (Плиска); по р. Канъ гьол между с. Сини вир и Градница; р. Батовска; Суха река; Караман дере и др., т.е. там, където при първоначалното си заселване българите устройват големи номадски станове „курени“ (старобълг. куръ, – „род, племе, кръгово укрепление“), а по-късно и сезонни селища „катуни“ (старобълг. катоунъ – „военен стан, лагер“ ). Следи от подобни овални домове с кръгло огнище и под, измазан с глина, се откриват макар и рядко и в някои по-късни постоянни средновековни селища, като това при с. Кладенци и дори в най-ранния период от съществуването на Вътрешния град в старата столица Плиска.

Свидетелство за съществуването на номадския преносим дом са и неговите преки производни – наземните или плитко вкопани кръгли и овални (юртообразни) хижи (стб. хꙑꙁъ – „малък дом, къщурка“; гр. δωμάτιον). По нашите земи подобни жилища са археологически добре проследими поради добре вкопаната и прочистена почва на пода им, заградените с плочести камъни кръгли огнища, разположени в центъра, следите от вертикални носещи колове или каменен цокъл по периферията, кръгли открити огнища и др. Останки от тях са открити при ранносредновековните селища от с. Блъсково, с. Гарван (Силистренско), Дуранкулак, с. Топола (Добричко), с. Брестак и Девня (Варненско) от средата на IX – началото на X век. Освен кръгли и овални се откриват и други по-сложни форми на юртообразните постройки, които представляват постепенен преход към класическото четириъгълно вкопано жилище – узем, използвано от уседналото население по българските земи. 

Ярък пример за номадската традиция в домостроенето по нашите земи през този период са и следите от две кръгли дървени сгради в централната част на най-стария владетелски дворец (стб. дворъ, дворецъ; гръц. αύλάς, αὐλαὶ) в Плиска, представляващи владетелски дом (стб. чрътогъ, полатъ) и езическо светилище (стб. храмъ, капище; гр. οἰκία, οἰκίσκος , οἶκος) .

Множество са и думите в старобългарския език, документиращи съществуването и показващи разнообразието на средновековни преносими жилища от типа на кибитката на колела, походната шатра и юртата. Такива са: старобълг. талига, телга – „кола, каруца, талига“; колимогъ, кълъмагъ – „шатра, палатка, покрита кола“; кошъ, куща, кжшта – „шатра, палатка, колиба, плетен дом“; катъ, катоунъ – „дом, военен стан, лагер“; чрмъ, очрьще, сѣнь – „кожена палатка, сенник“ и др.

Наличните данни от различни писмени, художествени и изобразителни източници показват по безспорен начин съществуването на преносимия номадски дом в бита на българите. Противните твърдения често се основават на погрешни презумпции и неразбиране същността на номадската „култура на колела“, обявявана с лека ръка за „недостойна“ за нашите велики предци, без да се отчита големият й принос в световната култура и изкуство. Причина за подобни погрешни схващания е и недопустимото смесване и дори поставяне на знак за равенство между етнически, антропологични, културни или езикови характеристики на народите. Това често поставя ранносредновековните българи в неразбираем и абсолютно непривичен за тях социално-културен контекст и води до абсурдни схващания относно техния бит, история и култура, част от които е и спорният въпрос за жилищното строителство и домовете на българите.